Демонизация на противника в името на свободата на словото и корпоративната социална отговорност

„От известно време аз не казвам това, което мисля,

 нито мисля това, което казвам

 и ако понякога ми се изплъзва някоя истина,

 я крия измежду толкова лъжи,

че е трудно да се припознае.”

(писмо на Николо Макиавели до Франческо Гучиардини, май1521 г.)

Според Уикипедия войната представлява организиран насилствен конфликт, който се характеризира с изключителна агресия и сътресения в обществото. Основната причина за възникване на войни е разпределянето на ограничения брой ресурси. Обикновено официално разгласяваната причина е непримирими противоречия от висш морален характер между страните. Едно от най- перфидните оръжия на всяка война е пропагандата.

           

            Една война в България се води вече почти година. Избухва и затихва периодично. Официално разгласяваната причина за нея е свободата на словото. Под повърхността, разбира се, прозират нездравите политически интереси на едната страна и здравите икономически интереси на другата. 

            Парадоксално, но факт .- епичната битка за свободата на медиите се води със средствата на пропагандата и черния ПР. С тяхна помощ се конструират образи, истории, разменят се удари под кръста и по кокалчетата. Главите засега остават непокътнати. В тази война има октоподи и хипопотами, лакомници и апетитковци. Едните бранят свободата на словото от монопола, другите искат да освободят българския народ от игото на скъпите лекарства.  За едната група се знае почти всичко – от съмнителните приватизации до странните потоци на парите, които ги опасват. За историята на другата публично се знае малко. Едните изваждат документи, другите конструират митове и легенди. Едните купуват безпардонно, другите се продават без задръжки. Публичният образ и на двете групи обаче слабо ги вълнува. Целите им според тях оправдават средствата. Единственият плюс на тази война е, че така разбираме неща за двете страни, които иначе никога нямаше да излязат наяве, каза ми един приятел журналист.

            За сметка на плюса, минусите са много. Първо, когато атовете се ритат, магаретата страдат - никой в България вече не вярва, че медиите у нас могат да бъдат свободни и независими. Второ, никой в България не вярва, че можеш да спечелиш много пари с талант, труд и морал. Трето, демокрацията и пазарът са компроментирани в очите на обикновените хора. (Друг мой приятел, пак журналист, твърди, че всички тези минуси са всъщност плюсове – с други думи, нито медиите ни някога са били независими, нито е имало демокрация и честен пазар – сега просто го знаем, а знаейки го сме по-малко уязвими).

            Всички войни вземат жертви. Жертви в тази са журналистите, компаниите, политиците, обществото. Жертва стана цяла една индустрия.  Телевизионно разследване за монопол на лекарствените доставки в болниците и продажбата на лекарства на една българска фармацевтична компания на по-високи цени в България отколкото в съседни страни, не доведе до никакви последствия за самата компания. За сметка на това си отидоха заместник –министър, директор на здравна каса, здравен министър, всички американски и европейски фармацевтични компании бяха принудени да влязат в преговори да свалят цените, а всеки втори български гражданин не вярва, че парите му за здраве се разпределят справедливо и солидарно и е заливан с реклами на лекарства, които сякаш допълнително увеличават масовото самовнушение за болна нация.

Тази война се води така, че има опасност да доведе до носталгия по Ленин, който в указа си за свободата на печата от ноември 1917 г. пише: „Свобода на печата в буржоазното общество означава свобода за богатите систематично, неотклонно, ежедневно, в милиони копия, за да заблудят, корумпирани и направят на глупаци експлоатираната и потисната маса от хора, на бедните.”.

Макар да наричат ПРите манипулатори, случващото се в България е още едно доказателство, че Макиавели с днешна дата има своите последователи повече в медиите отколкото извън тях. Преди 17 години, когато започвах да се занимавам с ПР, срещах много повече журналисти, които ми говореха за свобода на словото и за принципи. Днес познавам много повече ПРи, които бранят свободата на словото от негативните практики в традиционните медии.

Тази война засега няма артибитър – законодателната, изпълнителната и съдебната власт пазят неутралитет, който се изразява в ненамеса  или неразбиране. Неразбиране на това, че неутралитетът е най-опасен за самата власт. Защото в такава война е много по-вероятно да има жертви от collateral damage, отколкото от директни рани, нанесени на врага. А жертва на collateral damage, както вече виждаме, най-често става самата власт, която пази неутралитет.

            Едно  любопитно изследване на Световна банка от 2001 г. прави преглед на собствеността на медиите в 97 държави и проучва влиянието на вида собственост върху медийното съдържание, икономическите показатели, дори здравните индикатори на населението. Още по-любопитна подробност е че в авторския колектив от четирама изследователи участва не кой да е, а сегашния вицепремиер на България и неин финансов министър Симеон Дянков.

            Дянков и колегите му заключават, че компаниите, които притежават медии (основно печатни и телевизионни) обикновено са акционерни дружества, собственост на фамилии или правителства.

           

            В няколко случая, собствеността на семейството е тясно свързана с държавата. В Казахстан към 2001 г., дъщерята на президента Назарбаев и зет му помежду си контролират седем от 12-те медии. В Саудитска Арабия, членовете на кралското семейство са крайните собственици на два от петте най-популярни ежедневници. В Украйна, тогавашния заместник министър-председател е притежавал над 30 на сто от най-гледаната телевизия, а в Малави собственик на вестник "Nation" е бил министърът на земеделието и заместник-председател на управляващата партия. В Индонезия, дъщерята на бившия президент Сухарто контролира един от основните телевизионни канали, сочи изследването.

           

            С такова мащабно проучване зад гърба си, Симеон Дянков вероятно добре осъзнава, че медийните войни всъщност са битки за или против правителствата. Поне по света е така – вярно, България не веднъж е скривала топката на американци и европейци с уникалните си местни практики...

            Наскоро в Австралия навлизането на най-богата жена в страната – Джина Райнхарт – минен магнат във Fairfax Media запали искрата на сериозен политически и обществен дебат за концентрацията на собствеността на медиите. Тя стана най-големият акционер в групата, която притежава три национални всекидневника, включително и тези най-влиятелни в Сидни и Мелбърн -  Sydney Morning Herald и The Age, както и редица радиостанции. Райнхарт е председател на минния гигант Hancock Prospecting и богатството й се изчислява на 10 млрд австралийски долара.  Освен дела си от 13% във Fairfax Media, тя притежава и 10% от търговската телевизионна мрежа Ten.

            Другият основен играч на полето на медиите в Австралия е News Limited, собственост на Рупърт Мърдок. Компанията притежава 150 национални, градски и регионални новинарски марки, включително и единствения национален вестник – The Australian.

            Според медийния анализатор Питър Кокс ако Райнхарт продължи да увеличава делът си във Fairfax Mediа, може да се стигне до ситуация, при която почти всички основни ежедневници ще бъдат контролирани от само двама души. Федералният министър на комуникациите в Австралия Стивън Конрой веднага направи изявление, че държавата ще гарантира плурализъм на гледни точки и собственост в медиите и че има нужда от силна медийна регулация.

            В Австралия явно добре съзнават, че държавния неутралитет в медийната регулация не пази нито свободата на словото, нито медийната независимост, още по-малко държавата и демокрацията.

            В Украйна явно не го осъзнаха. Оранжевата революция завари медиите почти изцяло консолидирани в ръцете на проруската плутокрация. Към началото на 2004г зетят на президента Леонид Кучма държеше повече от половината телевизионни канали в страната,  руски парадържавни корпоративни структури пък държаха останалите основни медии. Медийната действителност беше изкривена и безкрайно несвободна. Нейните диригенти бяха убедени, че ще им бъде невъзможно да продължат да държат четвъртата власт след загубата на първите три и търсеха спешно чуждестранни купувачи, за да се отърват от активите си преди идването на „оранжевите“. Но веднъж дошли на власт, оранжевите решиха да не влизат във война с медийните олигарси и да не рушат монопола им върху информацията – по-лесно изглеждаше да се договорят с тях.  Първоначално стъписани, олигарсите малко по малко забравиха за плановете си да се отървават от активите си и съвсем скоро осъзнаха, че са по-силни от всякога. Но че предпочитат все пак да работят в компанията на свои. Днес медиите са все още в ръцете на същите олигарси; а представителите на първите три власти от 2004г изтърпяват различни по вид и строгост наказания в тях.

            Паралелите с България са може би повърхностни, а може би системно предсказуеми. И в двете страни  принципи и ценности често са просвани на тезгяха. Ненамесата в корпоративната хегемония над медиите означава, че държавата се управлява от хора, които не са били избирани и не са били демократично овластени да се разпореждат с живота ни.

            И това е проблем и за гражданите, и за политиците. Олигарсите отдавна са продали душите и тях ще ги съди Началника.