Изборите не трябва да бъдат състезание по ювелирна измама

Обществото ни е тежко болно от хронично недоверие. Презумцията за виновност  изяжда останките от разум.  Икономиката зависи от европейските фондове, които се управляват от държавата, чиито правила са такива, че процъфтяват само адвокатите, одиторите и нотариусите. Всеки втори бизнесмен работи за корупция вместо за иновация. Всеки  втори успял в България се крие под чертата  - от страх от рекет или от страх от омраза. В резултат на това, тук мотивиращи примери няма. На показ са основно бездарните и агресивните.  Всяка нередност тук се отминава със съучастие. Защото недоверието в правилата е над всичко.  Никой не иска да си къса нервите с полиция, прокуратура, съдебна система. Днес  хората у нас са по-разделени от всякога,  ослепени са от вечните подозрения в конспирации, не вярват на нищо – дори на очите си и ушите си. Хиляди семейства са под вода и в пълно отчаяние,  държавата липсва със страшна сила.  Дарители и доброволци изнемогват с подкрепата.  Всяко второ дете у нас учи чужд език – не от любопитство към света, а защото майка му и баща му тайно се надяват, че само така ще му осигурят бъдеще навън. Върнахме се във времената на комунизма, когато мислим едно, говорим друго, а правим трето.  Живеем на древния тото – приницп – тука има, тука нема.

Защо?

Защото рибата се вмирисва от главата. Защото години наред на обществото се внушава, че политиката е висша форма на судоко, в което лъжа, безпринципност, безчестие, некоректност и измама са нещо задължително. Едва ли не длъжностна харектиристика. 

У нас политиката е превърната в схема, в машинация, в купуване и продаване – на места, на гласове, на души. Прието е за нормално да се коалираш с хора, чиито идеи не приемаш, да им вземеш парите и да ги прекараш преференциално. Защото в името на клета на майка България – саможертвата на принципите е най-малката жертва, която агресивната глупост може да направи.

Изборите са превърнати в състезание по ювелирна измама. Палмата трябва да спечели този, който измисли най – тънката фалшификация.

Постоянно се повтарят измислени мантри – за силната ръка, за наложителния компромис, а най – блокиращата мантра е тази, че политиката е изкуство на възможното. Дали Линкълн, когато е предложил отмяна на робството е смятал, че това е възможно? Или може би Шуман е направил социологическо проучване за обединена Европа и след като се е убедил в нейната възможност чак тогава е предложил учредяването на първата европейска общност?

Политиката, която има смисъл за хората е изкуство на невъзможното.  Политиката, която има смисъл е тази, която води хората към еволюция, не към пълно невежество, морална деградация и отчайваща мизерия.

В проспериращите икономики и държави, в които вече живеят по-голямата част от сънародниците ни доверието е фундамента на обществото. Благосъстоянието е невъзможно, ако някой иска да го основе върху измамата, лъжата и съмнението.

Хората следват излюзията за успех и макиавелистите в политиката използват точно това, за да внушават, че само успеха има значение и че начините, по които той е постигнат не са важни. 

А докато начина, по който се постига успеха на изборите не интересува хората, те ще продължават да бъдат съучастници в собственото си унищожение.