Толерантните у нас са дискретно мнозинство

Публикувано във в-к "Труд", 24 декември 2013г. Заглавието е на редакцията. 

България отново влезе в чуждестранния медиен поток с новини за ксенофобия, нехуманно отношение и незачитане на човешки права. Още от журналистическия факултет помня клишето, че добрите новини не са новини. Само, че днес, когато светът ни е почти разрушен от лошите новини, става все по-важно да обърнем внимание и на доброто, което се случва всеки ден и което ни заобикаля.

В последните години у нас се прави всичко възможно да се внуши, че доброто е наивно, глупавато, задължително ще бъде наказано. Дори се стига до там да се внушава масово, че добро в чист вид не съществува. Има и други порочни тенденции – да се внушава, че доброто е да даваш пари, независимо дали са твои и как си ги спечелил, че доброто е нещо, което се прави по празници, че доброто е амнистия за нечия нечиста съвест.

Покрай доброволческите акции за бежанците у нас, чух много хора, които искаха да се помага първо на българи, после на чужденци, да се сравняват нещастия, да се дели бедността  според странния критерий кой е най-беден от по-бедните.

Няма правилна и неправилна благотворителност. Човек или обича хората, или не ги обича. Помага се там, където има нужда. Принципите са прости – уважение на личността на този, на когото помагаш, прави се само поискано добро, доброто е безусловно – правиш го, защото ти идва отвътре, защото трябва и защото го искаш. Доброто често е анонимно, тихо, дискретно.

Може би не познавате баба Ангелина и 97 – годишния дядо Вангел от село Голям Дервент, които посрещат с комат хляб и сирене премръзнали хора, пресекли браздата .

Може би не познавате Лидия, Гюлгюн и Росица от Хасково и Иван от Харманли, които помагат на бежанците с адаптацията към България, събират и раздават помощи, учат децата на български, търсят работа на родителите им. 

Едва ли сте чували за Джил и Труди от село Брягово до Харманли – англичанки, които живеят там със семействата си и помагат с каквото могат, търсят къщи за бежанци, събират дарения.

А за Ян и Лили – друго английско семейство от село Крушево, община Гърмен, които приютиха 11 бежанци в къщата си и които ги научиха да казват „здрасти“ и „чакай малко“? Или за Моника от Варна – една дарителка на надежда, чийто дом стана първия, който приюти бежанци. Научихте ли за мама Мария от Драгалевци, при която живеят майка и дъщеря, които се надяват един ден да се съберат отново с цялото си семейство?

Знаете ли, че в София от години живее Линда, бежанка от Ирак, която посвети живота си на това да помага на други бежанци и в която има толкова търпение и любов, че може да разтопи ледовете на Антарктика?

Срещнахте ли самаряните от Стара Загора, които организират социална и психологическа подкрепа на бежанците и които помагат на децата да се смеят дори когато газят в мизерия?

Познавате ли феновете на Манчестър Юнайтед в България, които събираха детски пюрета и памперси?

Срещнахте ли Паулина, която живее във Виена и помогна за събирането и превозването до България на няколко тона с помощи?  А Емилия от Софийския университет, която вплете дарителството за бедстващи хора от чужди земи като част от обучението по междукултурна комуникация и превърна подаръците за Коледа в урок по пазене на ценности?

Чухте ли за Део, който е само на 7г. и преведе своите 23 лв. и 27 стотинки по банков път, за да помогне на бежанците? И искаше да направи това така, защото „по банков път е законно“? Или за Надежда, която води своя 5 годишен син по време на акциите, за да го учи на благотворителност?

Познавате ли Гевара, бежанец, танцьор и хореограф, който сам работи вече като доброволен социален работник за останалите си сънародници в България? Или Росица, която предлага работа на бежанци за шивачи с заплата и осигуровки при подписан трудов договор.

Чухте ли за Ирина, Петя, Исмаил, Цвятко, Анна, Иван, Мина, Мариана, Влади, Криска, Люси, Ани, Цвета, Васил, Камелия, Мария, Борислав, Явор, Атаа, Азхар, Шади, Ахмед, Акрам, Мохамед, Максим, Ицках, Красимира, Ралица, Юлия, Мажд, Руслан, Андрей, Кристоф, Мишо, Емил, Нина?

В групите за приятели на бежанците във Фейсбук има почти 5 000 души, нови участници идват непрекъснато.

Дори и да не сте чували за тях, добре е да знаете, че те съществуват. И добротворстват.

 Доскоро ние не се познавахме. Ние и днес не се познаваме кой знае колко добре. Знаем си малките имена и телефоните. Имаме си доверие. Нямаме си страхове – нито от другите, нито помежду си. Правим това, което смятаме, че е важно, нужно, смислено.  Помагаме на всякакви хора в нужда. И вярваме, че така променяме онова в света около нас, което не ни харесва.

Живеем в нашата си България – тази, в която, когато обичаш, даваш, уважаваш, не крадеш, не лъжеш, не подозираш – нещата просто си идват на мястото.

И ако всеки ден повече от нас разширяват с личен пример, мисъл, дума, действие границите на тази България, един ден няма да има нужда да тъпчем насила родината в куфари. Ще пътуваме само за удоволствие, за училище, по работа и по любов.