(не) Розово

Наближава месец май. В много български села в района на Казанлък ще започне розобера. Ще има розови спектакли и ритуалите „забулване на розов храст“ . Две села в Казанлъшко – Розово и Кънчево – пак ще посрещат туристи и ще чакат гости от света.  За да ги кичат с рози. Казанлъшки рози. Които са маслодайни рози. Които пък се казват  Rosa Damascena. Според търговския регистър десетина фирми в региона се казват „Дамасцена“. Думата „дамасцена“ идва от Дамаск – столицата на Сирия. Българското розово масло е наричано „течно злато“, защото цената му на световните пазари се доближава до тази на златото. Българската роза е национален символ, национален поминък, национална гордост.

Винаги съм се чудила как може средностатистическия българин да се гордее толкова много с историята си, след като толкова много не я познава?

Rosa Damascena идва от Дамаск у нас през 16 в. Легендата разказва, че един турски кадия, прочут с розовите си градини, я донесъл в района на Одрин след пътуване в Сирия. Той започнал да я отглежда и й дал името Дамасцена в чест на града където я бил открил. Султан Мурад III-ти, възхитен от розата, заповядал през 1593г. да  започне отглеждането й за нуждите на двореца. Тази заповед поставила началото на Розовата долина у нас.

В самото село Розово вероятно живеят историите на много и различни народи. Първите му жители са били траките (IV-II в.пр. Хр.)., по –късно владетели на региона стават римляните – само на 4 км. от селото се намират останките от римската крепост „Бузово кале“. Според турски документи от ХVв. селото се наричало Орозлъръ, където управител бил Уруз бей, други твърдят, че се нарекло Розово, заради маслодайните рози в него.

Според туристическите справочници в село Розово са много гостоприемни. Там ще ви посрещнат с варена баница – баница, която не можете да опитате никъде другаде. Дори може да прочетете следното гостоприемно изречение “За вегетарианците, постещите и мюсюлманите обаче, трябва да предупредим, че приготвянето на баницата е със свинска мас.“

В същото това гостоприемно село, в което живеят историите на много народи и за което маслодайната роза е всичко, тези дни прогони три сирийски семейства – бежанци с малки деца от своята територия. Неясно защо. Те не бяха заплаха за селото. Можеха да бъдат дори реклама. Можеха да бъдат част от тържествата на розата, можеха да бъдат доказателство за това, че всичко, което е написано в туристическите справочници поне малко отговаря на истината. Можеха да бъдат интересна история, която да обиколи света и да докара още туристи в селото. Можеше, но не би.

Розовци така и не се запознаха със сирийците. Дори не знаят имената им, нямат представа какво могат да работят тези хора, дори не знаеха дали тези три семейства искат да останат в България или да продължат по пътя си. Тези хора останаха в Розово три дни.

Ей тази омраза, с която се обича България никога няма да я разбера и никога няма да я приема. Това деление на хората на годни и негодни само по признак на националност, етнос или религия ни прави гето.  Гето на кръстопътя на Европа.

И това го пиша не за да проповядвам приемане или неприемане на хората, които бягат от война. Пиша го, защото това, което стана в Розово е знак.

Знак за това, че обичаме и мразим без да мислим.

Знак, че търсим вина, там където тя дори няма намерение да възниква.

Знак, че страховете ни управляват, а суеверията ни убиват.

Знак за това, че живеем в сиво ежедневие, чакайки розово бъдеще.