Толерантните у нас са дискретно мнозинство

Публикувано във в-к "Труд", 24 декември 2013г. Заглавието е на редакцията. 

България отново влезе в чуждестранния медиен поток с новини за ксенофобия, нехуманно отношение и незачитане на човешки права. Още от журналистическия факултет помня клишето, че добрите новини не са новини. Само, че днес, когато светът ни е почти разрушен от лошите новини, става все по-важно да обърнем внимание и на доброто, което се случва всеки ден и което ни заобикаля.

В последните години у нас се прави всичко възможно да се внуши, че доброто е наивно, глупавато, задължително ще бъде наказано. Дори се стига до там да се внушава масово, че добро в чист вид не съществува. Има и други порочни тенденции – да се внушава, че доброто е да даваш пари, независимо дали са твои и как си ги спечелил, че доброто е нещо, което се прави по празници, че доброто е амнистия за нечия нечиста съвест.

Покрай доброволческите акции за бежанците у нас, чух много хора, които искаха да се помага първо на българи, после на чужденци, да се сравняват нещастия, да се дели бедността  според странния критерий кой е най-беден от по-бедните.

Няма правилна и неправилна благотворителност. Човек или обича хората, или не ги обича. Помага се там, където има нужда. Принципите са прости – уважение на личността на този, на когото помагаш, прави се само поискано добро, доброто е безусловно – правиш го, защото ти идва отвътре, защото трябва и защото го искаш. Доброто често е анонимно, тихо, дискретно.

Може би не познавате баба Ангелина и 97 – годишния дядо Вангел от село Голям Дервент, които посрещат с комат хляб и сирене премръзнали хора, пресекли браздата .

Може би не познавате Лидия, Гюлгюн и Росица от Хасково и Иван от Харманли, които помагат на бежанците с адаптацията към България, събират и раздават помощи, учат децата на български, търсят работа на родителите им. 

Едва ли сте чували за Джил и Труди от село Брягово до Харманли – англичанки, които живеят там със семействата си и помагат с каквото могат, търсят къщи за бежанци, събират дарения.

А за Ян и Лили – друго английско семейство от село Крушево, община Гърмен, които приютиха 11 бежанци в къщата си и които ги научиха да казват „здрасти“ и „чакай малко“? Или за Моника от Варна – една дарителка на надежда, чийто дом стана първия, който приюти бежанци. Научихте ли за мама Мария от Драгалевци, при която живеят майка и дъщеря, които се надяват един ден да се съберат отново с цялото си семейство?

Знаете ли, че в София от години живее Линда, бежанка от Ирак, която посвети живота си на това да помага на други бежанци и в която има толкова търпение и любов, че може да разтопи ледовете на Антарктика?

Срещнахте ли самаряните от Стара Загора, които организират социална и психологическа подкрепа на бежанците и които помагат на децата да се смеят дори когато газят в мизерия?

Познавате ли феновете на Манчестър Юнайтед в България, които събираха детски пюрета и памперси?

Срещнахте ли Паулина, която живее във Виена и помогна за събирането и превозването до България на няколко тона с помощи?  А Емилия от Софийския университет, която вплете дарителството за бедстващи хора от чужди земи като част от обучението по междукултурна комуникация и превърна подаръците за Коледа в урок по пазене на ценности?

Чухте ли за Део, който е само на 7г. и преведе своите 23 лв. и 27 стотинки по банков път, за да помогне на бежанците? И искаше да направи това така, защото „по банков път е законно“? Или за Надежда, която води своя 5 годишен син по време на акциите, за да го учи на благотворителност?

Познавате ли Гевара, бежанец, танцьор и хореограф, който сам работи вече като доброволен социален работник за останалите си сънародници в България? Или Росица, която предлага работа на бежанци за шивачи с заплата и осигуровки при подписан трудов договор.

Чухте ли за Ирина, Петя, Исмаил, Цвятко, Анна, Иван, Мина, Мариана, Влади, Криска, Люси, Ани, Цвета, Васил, Камелия, Мария, Борислав, Явор, Атаа, Азхар, Шади, Ахмед, Акрам, Мохамед, Максим, Ицках, Красимира, Ралица, Юлия, Мажд, Руслан, Андрей, Кристоф, Мишо, Емил, Нина?

В групите за приятели на бежанците във Фейсбук има почти 5 000 души, нови участници идват непрекъснато.

Дори и да не сте чували за тях, добре е да знаете, че те съществуват. И добротворстват.

 Доскоро ние не се познавахме. Ние и днес не се познаваме кой знае колко добре. Знаем си малките имена и телефоните. Имаме си доверие. Нямаме си страхове – нито от другите, нито помежду си. Правим това, което смятаме, че е важно, нужно, смислено.  Помагаме на всякакви хора в нужда. И вярваме, че така променяме онова в света около нас, което не ни харесва.

Живеем в нашата си България – тази, в която, когато обичаш, даваш, уважаваш, не крадеш, не лъжеш, не подозираш – нещата просто си идват на мястото.

И ако всеки ден повече от нас разширяват с личен пример, мисъл, дума, действие границите на тази България, един ден няма да има нужда да тъпчем насила родината в куфари. Ще пътуваме само за удоволствие, за училище, по работа и по любов.

Да даряваш е уникално, правете го всеки ден

      Сигурно ще видите много снимки и текстове за тази акция из нета. И това е така, защото всеки, който участва в нея, ще я помни дълго. Тази събота и неделя в центъра за настаняване на бежанци и мигранти в Харманли се събрахме почти 60 души доброволци, организирани във Facebook, от гражданска инициатива “Приятели на бежанците“.  Повече от месец за тази акция се събираха дарения, пари, доброволен труд и изброяването на всички, които се включиха едва ли ще бъде изчерпателно. Все пак ще се опитам да го направя, но накрая.

       Някои пристигнаха в Харманли още от петък, повечето посрещнахме изгрева на път в събота сутринта. Между 9 и 9.30 вече се събирахме в центъра на града, прииждащи от всички страни – имаше хора от Хасково, Стара Загора, Варна, София. Имаше хора и от няколко националности – две англичанки, живеещи близо до Харманли, двама испанци, сирийци, живеещи в България, французи. Имаше и два камиона с дарения – дрехи, обувки, храна, мляко за деца, памперси, детски играчки, пособия, хигиенни материали, одеяла, матраци, спални чували и други. Беше поръчан и камион с поне 2 000 хляба. „Приятели на бежанците“ бяха отпечатали брошури с правата на бежанците в България на арабски, английски и френски език.  Може и да е имало и други неща – просто не можах да запомня всичко, което прииждаше.

       В бежанския център в Харманли официално живеят около 1 300 души, по официална статистика 680 са на въшни адреси, но по-скоро едва ли са напускали лагера. Ако съдим по раздаденото – в палатки, фургони и порутени сгради живеят около 1 500 души. Условията са нечовешки – мизерия, мръсотия, кал, порутени сгради, топла вода има само в сградата, ток – само там и във фургоните. Повечето са сирийци – над 1 200 души, но има и пакистанци, африканци от Руанда и други.  Жените са около 300, децата около 200.

       По-голямата част са семейства – млади хора на средна възраст между 23 – 45 години. Има и по-възрастни хора на видима възраст – 60 – 70 години. Говорих с доста – има сред тях електроинженери, дърводелци, сладкари, учители, строителни работници. Всички искат да работят – искат да си изкарват хляба с труд. Не искат да живеят в лагери и да получават дарения, но са благодарни за помощта и съпричастността ни.

        Срещнах толкова много измъчени хора, видях толкова много детски очи със сълзи, пипнах толкова много ледени боси детски крачета, докато им търсихме чорапки и обвуки – това са хиляди човешки съдби променени завинаги.

       „Приятели на бежанците“ бяха неуморни – в продължение на 8 часа раздаваха храна и хляб без да седнат дори за минута. Отвсякъде се чуваше „thank you”, “ shukran”, “спасибо”, “merci”.  

       Някой се беше сетил да раздава и някои от най-употребяваните подправки в арабската кухня към различните пакети с храна – детайл, който много ми хареса, защото показва мисъл и чувство да направиш нещо добро, ама истинско, не просто, за да се отбие номера.  

        

       Хората бяха готови да отвърнат с добро за помощта  - в една от палатките, невероятно мизерна, докато с Елена Андонова разнасяхме брошурите с правата на бежанците, дори ни поканиха на чай.

       Майките с деца на ръце не можеха да носят сами всичко и им помагах за бебета, докато те търсеха дрехи или обувки. Вчера държах в ръцете си поне 20 – 25 бебета, две от които заспаха, докато родителите им чакаха от опашките. Някои плачеха и аз като не знам арабски им пеех „Зайченцето бяло“. Тази сутрин се събудих с една сладка умора в ръцете от люлеене и носене на бебета – едно уникално усещане, което смятам да запомня и до го викам на помощ, когато не се чувствам добре.

      

      Имаше много доброволци, които се занимаваха с децата – носеха моливи, фулмастри, топки, играчки, книжки за оцветяване. Мисля, че децата се забавляваха, но за мен босоногия спомен остана по-силен от усмивките им.

        Даренията се раздаваха до късно – почти по-тъмно, като всички коли на плаца светеха с фарове, за да можем да се виждаме. Въпреки мрака, нямаше никакви инциденти. Подходът на уважение към личността, който наложиха „Приятели на бежанците“ даде своя резултат.

         Накрая вече се раздаваше само грах и хляб. Раздаде се толкова хляб – сякаш беше поръчан в унисон с името на Харманли - „харман“ e равно място, където се е вършеело житото.  А беше и Андреевден. Името на Свети Андрей често се среща в Евангелието. За него се споменава в разказа за нахранването на народа с пет хляба.

           Полицаите също бяха безупречни – стояха на крака с нас цял ден, помагаха и дори някои се включиха в товаро-разтоварителните работи. Разказаха ни как работят почти непрекъснато, вече са спрели да получават пари за извънреден труд и на практика също като нас са доброволци.

         Хората в Харманли продължават да се страхуват – там са останали само 10 000 души, които постоянно живеят в града, притесняват се, че ако се изпълнят плановете за 5 000 души, които да живеят в центъра, това ще ги застраши.

           Въпреки това, който харманлия е влязъл в центъра и е видял хората и мъката – веднага се е хванал да помага и да дарява.

          

          Възмущават се, че за строителните работи в центъра е наета фирма от Кърджали,  а не местна. Казват, че била спонсор на ДПС и за това. Дали е така не знам. Но е факт, че хората в Харманли искат също да имат работа и са готови да прекрояват живота си с новата реалност – бежанците, ако има интеграционни програми, които да им създадат и на тях работни места.

          В акцията се включиха  Гражданска инициатива „Приятели на бежанците“,   Фондация „Глас в България“, Асоциация на Свободна Сирия, Демократична логистична подкрепа, частни дарители от Виена, Малтийския орден в България, СОУ „Иван Вазов“ – Стара Загора, НГПИД“ Дечко Узунов“ – Казанлък, частните компании Бебелан, издателство „БАРД“, което осигури детските обувки, SPACE TRANCE, която осигури единия камион, Фондация „Интелдей“, частни дарители и доброволци от Хасково, Варна, Стара Загора, София.

          Хората,  с които бях вчера бяха основно непознати. Свързахме помежду си с доверие и желание да бъдем полезни. Срещнах изключително интересни хора – много начетени, образовани, говорещи по няколко чужди езика, следящи внимателно събитията по света, мислещи и чувствителни.  Точно затова днес съм щастлива. Защото знам, че докато има такива хора, има смисъл.